Пловдив, 1985

Всичко започна с тъпото главоболие. Сигурно ще си кажете, че е нормално за студентка в Химическия да я цепи главата след цял ден провеждане на различни по естество експерименти. И понякога, да си кажа правичката, си беше истина; днес обаче това досадно явление беше изключително коварно, гризеше ми мозъка по доста по-различен начин. Сякаш свределът на бормашина бавно се завинтваше от двете страни на слепоочията ми.

Бе Петък. Седях на пейката в градината пред сградата на университета след часовете и пушех поредния миризлив фас, докато чаках най-добрата ми приятелка и коафьорка Нели да дойде, за да ходим на сладкарницата да ядем пасти и да пием кафе с коняк. Това беше ритуал, който неизменно поддържахме, откакто се запознах с нея преди 4 години, когато, вече на 18, отидох да си правя маникюр за пръв път. Харесахме се от пръв поглед. Тя бе малко по-голяма от мен, но винаги се отнасяше с мен като с равна. Харесвах очите ѝ – лазурни, наситени със ситни, светлокафяви линийки, обрамчени от красива, издължена плътна очна линия и неизменните металиково-сини сенки. Нели знаеше, че има хубави очи и всячески ги подчертаваше. Исках да имам светли очи като нейните, но Бог бе отредил друго за мен. Моите зеници бяха дълбоки и тъмни, почти черни на фона на бялата ми кожа.

Когато ми се случи за пръв път, ме хвана неподготвена. Седях на пейката в градинката пред университета и тъкмо си палех цигара. Листата капеха по тревата и я застилаха като жълт килим.

Бяха се минали точно три месеца от смъртта на сестра ми. Недалеч от мен, на една пейка, някакво хлапе с майка си ближеше мек сладолед във фунийка. Красивата куполна плетеница от ванилия и какао, обаче, се бе килнала опасно във вафлената коричка; детето не ядеше сладоледа достатъчно бързо и кремообразна ванилия капеше по крачолите на анцуга му. Майка му започна да го мъмри. Отместих поглед; съвсем обикновена картинка за пловдивски петъчен следобед.

Мирисът ме блъсна в носа.

Сладък и влажен.

При всички случаи, не и на ванилов сладолед. Миришеше ми на пръст. На земя. Влажна, тежка миризма. Промъкна се в ноздрите ми, погъделичка ги и слезе в стомаха ми. Усетих се тежка, така, все едно се бях наяла с камъни. Почувствах непреодолимо желание да се обърна назад към градинката. Погледът ми се плъзна по храстите до цветните лехи.

Станах от пейката. Краката ми сами ме понесоха и ме отведоха до цветята. Клекнах и се наведох към растенията, без да можех да се спра. Какво ме беше привлякло? За кратко обърнах поглед назад – хлапето още ядеше сладоледа си, майка му още му се караше, че се окапва. Никой не гледаше към мен. На никой не му дремеше какво правя.

Посегнах и бръкнах в пръстта. Бе пръхкава, леко затоплена от слънчевите лъчи. Зарових пръсти в пръхкавата почва, загребах шепа и я поднесох към лицето си. Сладкият мирис ме лъхна в носа, стомахът ми изкъркори и се сви от такъв глад, какъвто не бях изпитвала никога преди през живота си. Не при мисълта за храна, а за това, което държах в пръстите си. За пръстта. За проклетата пръст в шепата ми.

Отворих уста.

Вкусът бе точно какъвто очаквах да бъде – землист, тръпчив, на кал и мъх, леко горчив дори. В главата ми избухна експлозия от светлина. Светът се завъртя, размаза контурите си, изсветля до бяло. И изведнъж картината ми се проясни.

Сестра ми Дебора стоеше с гръб към мен на бетонния ръб на един от шестте моста над Марица. Облечена в зеления си, въздълъг пуловер, който носеше в деня, когато изчезна. Купихме го заедно от търговския център „Евмолпия“ за рождения ѝ ден. Но сега пуловерът ѝ бе подгизнал от вода. Отвсякъде от нея капеше вода. Стичаше се на струйки от сплъстените ѝ кичури, от върховете на пръстите; розовият ѝ клин се бе просмукал съвсем.  Като да бе скочила в реката преди броени секунди.

Ала в този момент някой я бутна и сестра ми полетя надолу към водата. Видях чифт здрави мъжки ръце да я тласкат надолу най-грубо, безцеремонно. Циферблатът на часовник “Сейко” с черна каишка проблесна на лявата китка. Последва плясък. После всичко се изгуби в тъмнина.

Дойдох на себе си, кашляйки, треперейки, давейки се в кална слюнка. Изплюх всичко, което бях натикала в уста, вдигнах кръвясалите си от напрежение очи и се огледах наоколо. Майката с детето на пейката ме гледаше с втрещен поглед, без да мръдне, сякаш бях луда. Изплюх се още веднъж, обърсах уста с длан и, като се запрепъвах, избягах далеч от градинката, далеч от майката с детето, далеч от цветните лехи.

Но не можех да избягам от мислите си. Полудяла ли бях? Какво ме бе прихванало? Аз – да ям пръст? Що за дивашка тръпка бе превзела съзнанието ми, та ме накара да направя това? Ами това, което видях? Каква поличба вещаеше?

Апартаментът на баба се намираше в осеметажен блок, на петия етаж, на ул. „Георги Икономов“ №42. Тристаен, с олющени жълтеникави тапети, с кухня и хол в едно, две спални и баня без бойлер. Бойлер нямахме, защото обикновено ходехме да се къпем в обществената баня „Чайка“ или пък загрявахме вода в една голяма метална кофа с помощта на нагревател от типа бързовар.

След като загубих сестра си, се преместих от „Тракия“ да живея при баба в „Кичука“ в центъра. Изнесох се от жилището, където живеехме с разведената ни майка. Не можех да понеса гледката на общата стая, която делях с Дебора откакто се появи на този свят, на празното легло срещу моето, в което знаех, че скъпата ми сестричка няма да легне никога повече; на общите ни снимки по стените.

Баба я нямаше, по това време ходеше на часове по ръкоделие с останалите жени от пенсионерския клуб. Втурнах се в апартамента, като едва не паднах от бързане по скърцащия линолеум, защото котката се заплете в краката ми да ме посрещне. Веднага се устремих към кухнята. Трябваше да се измия и то адски спешно. Надвесих се над облицованата с бежови плочки на флорални мотиви мивка и започнах обилно и ожесточено да плакна устата си. Дори измих устните си със сапуна за ръце. Вкусът на метал по езика ми обаче не изчезваше и не изчезваше.

Стенният телефон с копчета в коридора звънна. Избърсах пръсти във вехтия пешкир на шкафа и вдигнах слушалката. Беше майка ми.

– Лора, ще дойдеш ли утре вкъщи за обяд? Ще правя пълнени чушки с ориз и сос бешамел.

Гласът ѝ прозвуча уморено. Откакто Деби умря – не, откакто я убиха – майка говореше така, сякаш някой ѝ вадеше думите насила от устата.

– Ще дойда, маме. Благодаря ти.

– И, моля те, донеси онази книга, дето Дебинка много обичаше да чете. Искам да я прочета пак. Хайде до утре.

Затвори, преди да успея да отвърна. “Тютюн” на Димитър Димов бе любимата книга на сестра ми. Бях я взела със себе си, когато напуснах апартамента. Мислено си отбелязах да си запиша, за да не забравя за утре.

Легнах на плюшения ковьор, за да подремна малко, тъй като случката в градинката ме бе изтощила до смърт, но мислите ми отказваха да спрат да тиктакат. Вентилаторът на лампата тихо жужеше над главата ми. Не можех да се унеса. Всеки път, щом затворех очи, виждах часовника “Сейко”, тъмната каишка… Капките вода, които се стичаха от набръчканите възглавнички на пръстите на сестра ми… Пръстите ѝ…

 Изведнъж мисълта ми се фокусира върху образа на ръцете ѝ от видението, уголеми го пред очите ми, всяка капчица забави търкулването си надолу, откъсна се плавно, политна в забавен каданс към земята… Пръстите ѝ… 

Скочих като опарена в леглото и рязко се изправих. Навлякох чарлстона, една широка тениска и набързо стегнах дългата с,и тъмна коса в разбъркан кок. Пооправих бретона, грабнах „Тютюн“ от стенното шкафче, мушнах ключовете за апартамента на майка ми в джоба си и изскочих навън.

Сигурно едва не съм докарала инфаркт на майка ми, защото, когато отвори вратата на апартамента по пеньорар в отговор на настойчивото, пронизително звънене на входния звънец, лицето ѝ беше бяло като платно.

– Извинявай, че така… без да те предупредя, – изтърсих на един дъх. – но ми трябва нещо от стаята ни.

Тя само ми направи път да вляза, без да задава въпроси. На влизане тикнах „Тютюн“ в ръцете ѝ, пропуснах покрай ушите си редовните шлагери на Мими Иванова, които долитаха от кухнята. Нахълтах в бившата ни вече детска стая, като се опитвах да не гледам към стените, където висяха колажи с общите ни снимки. Дантелените пердета на прозорците бяха спуснати, противоположно разположените легла бяха прилежно застлани с ковьори, опънати като по конец.

Седнах на бюрото на Дебора. Върху облегалката все още бе преметната виолетовата ѝ  жилетка. Всичките ѝ вещи бяха все още по местата си, подредени прилежно, като че ли Дебс все още бе тук и никога не си бе тръгвала от нас. Майка не искаше да пипа дрехите и вещите ѝ, казваше, че още ѝ миришат на нея. И наистина, жилетката ѝ все още носеше нейния аромат, фин и цветен, на парфюма ѝ “Българска роза”.

Започнах да преглеждам нещата ѝ, търсех нещо определено. Бях сигурна, че записва нещо, което държи тайно от мен, както аз самата правех. Бяхме сестри, нямаше да се изненадам, ако бях права. Само трябваше да го намеря.

Обаче, тъй като сестра ми вече я нямаше, обстоятелството, че все пак ровех сред вещите ѝ, не облекчи вината, която ме връхлетя изведнъж. Никога не бяхме претърсвали чекмеджетата една на друга, защото, обикновено, ако едната искаше да каже нещо на другата, разговаряхме свободно. Но инстинктивно знаех, че ще намеря нещо. Познавах Дебс до мозъка на костите си, така, както познавах себе си и кътните си зъби. И не се разочаровах. Най-отдолу, в последното чекмедже на писалището, под папката ѝ с акварелни рисунки, намерих това, което търсех. Малък, зелен и изтъркан обемист тефтер. Бях го виждала в ръцете ѝ няколко пъти, обикновено късно нощем, когато светлината от нощната ѝ лампа ми заслепяваше очите, докато се обръщах да си намеря по-удобна позиция за спане. Прокарах длан по изтърканата подвързия. Какво ли щях да намеря вътре?

Разтворих тефтера и го прелистих до последната страница, където сестра ми бе изписвала мислите си. Ситният ѝ, прилежен почерк изпълваше редовете в стройни редици и несъзнателно прокарах пръсти по тях, без да си давам сметка какво виждам. Връхлетя ме невероятна болка. Очите ми се напълниха със сълзи. Едва три месеца бяха изминали без скъпата ми сестра, а ми се струваха като цяла вечност. Болката ме върна в реалността. Бях тук, в тази стая, с цел. Примигах, за да проясня поглед, и се фокусирах върху написаното.

Очите ми пробягаха по целия лист, по този преди него и по следващия преди тях… Това, което виждах… Колкото повече се зачитах, толкова по-объркана ставах.

Това, което сестра ми бе записвала, беше изключително. Винаги се бях възхищавала на острия ѝ ум, но това излизаше извън всякакви рамки. Пред очите ми се нижеха върволици от химически уравнения, откъслечни въпроси, задраскани думи… Като че ли се бе опитвала да намери отговор на въпрос или да изфабрикува изцяло ново органично съединение. Не ми беше ясно защо виждах това. С какво се беше захванала сестра ми?

Загледах се по-задълбочено. Различих фенетиламинова верига с няколко модификации. Основата беше 2,5-диметокси-4-бромфенетиламин с добавени циклични аминокиселини за продължително действие – тропанов алкалоид и бензодиазепинова група. Ефектът от тези компоненти ми бе ясен: блокираше се транспортера на допамин; енергията и издържливостта се покачваха; аденозиновите рецептори се инхибираха, при което човек имаше намалена нужда от сън; веществото оказваше и ефект на намалена агресивност. Алкалоидът имаше стимулантен ефект, а бензидиазепиновата група въздействаше върху тревожността.

От устните ми се откъсна кратък стон, когато разбрах до какво заключение бе стигнала брилянтната ми сестра. Пред себе си виждах на хартия синтез на водноразтворимо прахообразно вещество, без вкус в концентрация под сто милиграма на литър, относително стабилно при стайна температура.

Знаех какво бе това.

Изходната формула на листа, след толкова задрасквания и предишни модификации, се доближаваше опасно близо до аналог на наркотик.

Това беше формула за опасно психотропно вещество.

Следва...

Автор Елиса Хес/Elissa Hess, Author © 2025